Детство и юношество

Бит, подиграван, неразбран, приет – едно дете, различно от останалите

Бягство от безсърдечното обкръжение сред природата: „Тук чувствах Бог”

Бруно Грьонинг е роден на 30. май 1906 г. в Данциг-Олива като четвърто от седемте деца на семейство Аугуст и Маргарете Грьонинг. Родителите му забелязват още отрано необикновените способности на сина си, напр. смятаните за страхливи животни зайци и сърни идват спонтанно при него и се оставят да ги гали без да се страхуват.

Колкото повече растял Бруно Грьонинг, толкова по-чуждо му се струвало обкръжението му. Грьонинг разказвал, че понякога в къщи са го биели до посиняване. Казвал, че тялото му не го е боляло от ударите, но се е чувствал неразбран.

Отблъснат от коравосърдечието на околните, малкият Бруно се спасявал с бягство сред природата. Животните, дърветата и храстите го привличали повече, отколкото някои хора. Често изчезвал в близката гора с часове.

"Тук чувствах Бог. Във всеки храст, във всяко дърво, във всяко животно, та дори и в камъните. Навсякъде можех да стоя и да размишлявам с часове - всъщност нямах никаква представа за време -, и винаги съм имал усещането, сякаш целият ми вътрешен живот се разширява до безкрайност."

В жестоките сбивания на връстниците си той никога не е участвал. Така често е бил обект на злобни подигравки и е отнасял побои и наказания заради своята различност.

Добре приети изцеления при хора и животни

С времето в личността на Бруно Грьонинг започва да се откроява онзи аспект, който по-късно го отвежда в светлината на прожекторите на обществеността: В негово присъствие хора и животни оздравяват. Особено по време на Първата световна война той често навестявал лазарета, където го посрещали с радост. Ранените се чувствали добре, когато бил там, а мнозина оздравявали. Болни изпращали близките си да повикат майка му като молели да отиде при тях с малкия Бруно. В семейството и сред познатите му способността на момчето да лекува била охотно възприемана.

Стремеж към самостоятелност

Бруно Грьонинг пише в автобиографията си: "Още когато бях малък в мое присъствие болни хора се избавяха от оплакванията си, а деца и възрастни при силно безпокойство или при скандал утихваха напълно като им кажех няколко думи. Като дете имах възможност да установя, че зверчета, които обикновено са смятани за плашливи или хищни, към мен бяха добродушни и кротки. Поради това отношението ми към родителския дом беше особено и напрегнато. Скоро започнах да се стремя към пълна самостоятелност, за да се измъкна от средата и „неразбирането” на семейството ми”.