Съвременничката Криста Хинц
Инвалид от войната скача през оградата
От една позната чух за дейността на Бруно Грьонинг в Траберхоф. После и аз заминах за два дни там. При пристигането ми в конезавода имаше най-малко десетина-двадесет хиляди души. Бруно Грьонинг още не се виждаше. Чакахме го няколко часа.
После той дойде и заговори на хората от балкона. Аз усетих наелектризиране и вибриране, мравучкане по цялото си тяло. Други хора също се движеха, крайниците им здравата подскачаха. Не бих могла да повярвам, че е възможно такова нещо, ако не бях го преживяла лично. Някои присъстващи започнаха да викат: "Не ми трябва вече бастун!" и: "Аз отново мога да ходя!"
Тълпата бе много гъста, но въпреки това си запробивах път през нея, защото онова, което ставаше тук, ме заинтригува изключително много.
Червенокръстци помагаха на един мъж да се изправи, защото той лежеше на груби дъски. Вдигаше ръце, търсейки помощ, пот се стичаше по цялото му тяло. Запитах го какво му е, а той отвърна: "Инвалид съм от войната." По-късно този човек се изправи в цял ръст до мястото, където бе лежал.
После видях да плаче един дядо, който бе там с осемгодишното си внуче. Момченцето не можело да ходи. Бяха сковали количка, от обикновени дъски, за да докарат детето тук, в Траберхоф, при Бруно Грьонинг. Старецът ми разказваше през сълзи, че внукът му отново може да ходи.
Друг човек прескочи през оградата и аз му казах: "Е, май не попаднахте където трябва!" На това той отговори: "В неделя все още бях сакат, ходех с патерици." Пет дни по-късно същият този човек прескачаше огради! Той излъчваше огромно щастие и ми показа документа си за инвалид от войната.
На това място срещнах и един възрастен човек. Беше в инвалидна количка. Бе загубил изцелението си. Хората твърдели, че изцеленията нямало да са трайни и че Грьонинг бил шарлатанин. Той беше повярвал на тези думи.
Хората стояха там денем и нощем. През цялото време, прекарано в конезавода, не усетих никакъв глад. Тълпата не изпадаше в истерия, всички вярваха и се надяваха да оздравеят. Като видях тези люде там, легнали на голи дъски или подпрени на патерици, бях толкова потресена, че не намирах думи и ме беше страх да гледам към тях.
Вярвах, че Бруно Грьонинг бе свързан по особен начин с Бога. Струваше ми се жалко, че не можех да го виждам по-често. И днес си спомням често за преживяното.
